ТЕМА: Другите ни хобита

Нема Флоре.. Айде пиши "К * Р" и да бегаме, че ше ни фанат...

Да не спамим в темата че хората недоволстват..

emoxristov писа:
Ех де тоя късмет да съм с цици

Флоре , ако ми хареса снимката на мацката с детектора , разрешаваш ли да си я татуирам ?

miro1113 писа:
Едва ли ще е толкова, добра за татус

Всеки от нас търси вдъхновение в живота си. Дали ще бъде любов, хоби, работа, кауза....опитваме се да осмислим дните. Е,не всички, но...да речем, повечето от хората...поне ми се иска да вярвам, че са повечето. . Има обаче моменти, когато губим вяра във във всичко това, обикновено, защото очакваме околния свят и хората да ни отговорят също с вдъхновение....не винаги се получава. И..., за да не прегорим, намираме заместител на вдъхновението - друга любов, друго хоби, друга кауза...други хора около нас. Понякога върши работа, друг път - не. Хубаво е, когато върши работа.
Нали съм писател , тва е едно от другите ми хобита, да ви предложа едни разказ от моите в памет на човека, който ме направи търсач. Разказът ще излезе в тазгодзишния алманах на Шуменскиге писатели. Вие ще го четете преди тва.
Но преди тва да поздравя един един от нас, който Слава богу си е много жив. ....и да му пожелая да не прегаря за нищо и заради никого на света!



НОЕМВРИЙСКО ХВЪРЧИЛО
В памет на Боби Рангелов

Забелязала съм, че и добрите приятели все някой ден стигат до думите: стегни се, времето лекува всичко, което трябва да значи: ще боледуваш дълго, но пък мъчително.
- Е, разказвай... как си...? – опитах се небрежно да започна от някъде. Не се бяхме виждали повече от десет години, без да броим редките телефонни разговори, смекчили бурните страсти от раздялата ни. Стояхме на същата любима маса от онова време, със същата мръсна покривка, в същото олющено кръчме под Мадарските скали. Аха да си помисля, че и ние сме си същите.
- Тя е прекрасна... - почти се задавих с първата глътка водка. Точно с това ли пък трябваше да започне. Бях се приготвила за всеопрощаващ разговор. Надянах набързо разбиращата усмивка и се приготвих стоически да бъда добър приятел, готов да чуе всички хвалебствени слова за настоящата благонравна. Разбира се, че е пракрасна, нали е по-млада от мен с повече от едно десетилетие, а от него – поне с две. – Ходи на йога, спортува боса в планината... и сега се е запалила по някаква биокозметика. – той дръпва от любимите си пурети и почти виждам как заговорнически ми се усмихва зад тъмните очила – Абе, поддържа се момичето, шапка й свалям. – поне да беше свалил очилата. Кимам одобрително и се надявам да сме приключили с това. Уви.
- От една година покрай нея и аз станах вегетариянец, не хапвам месо. – Хм, мисля си, дали да му припомня, как винаги е казвал, че най-вкусното нещо, което е ял, е оная тлъста сланина, която купихме с последните си пари, изпечена на жив огън в снега или пък онова топящо се от мазнина родопско овче сирене, с което щедро ни дари един овчар заради кутията цигари, отделена от запасите ни. Замълчавам, разбира се. Обещала съм си днес да съм най-добрият човек на света. Докато ми разказва за нея, а аз почти не го слушам, се напъвам да проумея има ли нещо в мен, останало от онова същество, толкова влюбено в този мъж.
- Тя е изключително талантлива – продължава той и ми разказва колко бързо се учи и как скоро ще го надмине като майстор и художник. Съвсем онемявам. Пред таланта замълчавам коренопреклонно, таланта трябва да се уважава, а тя очевидно има повече от един талант.
По-късно даже нямаше да си спомням казах ли изобщо нещо през цялото време на тази среща. Бях осведомена в детайли как са изградили дом, как са подредили ателие, как си пият сутрин кафето, а когато стигна до цвета на спалнята,вече се молех да не ме вкара в подробностите и на нощтните забавления. Пиех вече втора водка, придърпвах краищата на тънкото си яке, облечено, за да скрие поне малко излишните килограми и ми ставаше все по-студено. Ноемврийското слънце тръгваше към хоризонта, но вече миришеше на зима. Прииска ми се да размахам криле и да догоня слънцето, но...искането не било като моженето. Съвсем не го слушах. Извиних се със слънчевата си алергия и също сложих тъмносините си очила. Добре де, казах си, все някога ще се сети кой точно стои насреща му. Исках да си спомня, да се хвана за някое късче от ония чудни пет години, да му вържа конец и да го пусна. Имаше много картини в главата ми. Установих, че вече нямат цвят и вкус.
Накрая стигна и до разходките в планината... с нея. Дори и там тя пърхаше около него като боса самодива в бяла неземна премяна. И изведнъж дъх на росна трева ме удари през лицето, примесен с аромат на току що сварено кафе и огън. Птици се разкрещяха из главата ми, нахапаха ме комари, долази костенурка, а таралежи заобикалляха наоколо с човешки стъпки. Прииска ми се да яхна някоя метла и да се върна там – дълбоко под многозвездното Родопско небе, където трябваше да градим дом... Студеният ноемврийски въздух ми приседна, водката също. Скулите ме боляха от безкрайно дългата усмивка. Не издържах.
- Добре де, казах най-накрая. – Всичкото това стерилно щастие не ти ли идва малко в повече?
Отговори ми нещо, което трябвяше да звучи като: много години се борих да постигна точно това. Опитах се да си спомня за какво се борехме докато бяхме заедно. Не се борехме. Бяхме щастливи и мечтаехме за дом в последно Родопско село с камина и каменен покрив.
Искаше ми се този разговор да не беше започвал. Вместо да стана и да си тръгна без да обяснявам защо, поръчах още едно питие, запалих поредната цигара и разкъсвайки бяла риза на ум, се опитах да проявя разбиране. Човекът срещу мен беше решил да разкаже щастието си на приятел. Или поне така ми изглеждаше тогава.
Някъде към края на втория час ме попита как съм. Не виждах с какво да се похваля. Имах нормално семейство, което не бих заменила с никое друго, но общата житейска помия не беше подминала и моята врата. Загуби, смърт, поражения и отчаяние вървяха редом с кратки възторзи, обич, кротки вечери пред телевизора или безсънни нощи до детското легло. Понякога ми се искаше да изкрещя: Върнете ми Родопското небе, но устойчиво го бях заменила с три компютъра, компютърен специалист, костенурка, котарак, куче, безкрайни детски очи и благодарност за всичко това. Не исках да се хваля. Исках да му разкажа за всичките локви, ями, бездни, шамари, ножове... и всякакви кървави епитети, с които многолюдното ни стадо наричаше болките си, очаквах да ме подържи за ръката и да ми каже: Дръж се, моето момиче, ти си мъжко момиче. Но, с годините се бях научила кротко да пия и да слушам всичко, което хората искат да ми кажат. През следващия час ми се наложи да се запозная подробно и с плановете му да се устрои заедно с Прекрасната в Париж.
Така и не разбрах, лекува ли това време или само заменя старите грижи с нови, незабележимо превръщайки ни в тихи циници, които някой ден мутират във весели старчета.
Изпитах всемирно облекчение, когато двама приятели се присъединиха към нас.
Сега си мисля, че тази история можеше дори да е смешна.
След два месеца ми се обади да ми съобщи, че Прекрасната е последвала един поет, а поезията е новата й страст.
След още два месеца и почти двайсет разговора, в които всеки път последните ми думи бяха: дръж се, ти си мъжко момче, ще ти мине, се обади една вечер и започна да ми разказва за новата си приятелка и новите си планове. Успокоих се. Всичко си беше по старому. Накрая ме попита:
- Ти как изобщо успя да ми простиш? – беше много късно, не исках да притеснявам семейството си със среднощни разговори.
- Ами, ето, жива съм. – засмях се. – Просто продължих да шляпам из локвите и да прескачам ями. – пожелах му лека нощ и му казах, че ще му се обадя на следващия ден да го проверя колко е жив. А си обещах, че утре ще му разкажа колко ми е било трудно.
На следващия ден, в девет, вече се беше застрелял... на двайсет километра от Родопското небе...

Едно, одобрявам , е и много и нищо ,но браво , продължавай все така .
Предпочитам романте пред стиховете , дачакаме ли такъв.

За мен това е по-вече есе и е предназначено, като за оператори на Еурека-голд -много малко знаят за какво става на въпрос. Но това което ти не знаеш, а няма и как, е, че мъжете приемаме жените като физическа потребност в активната си част от живота, независимо от техните чувства. Това което ни кара да се връщаме, или в по- добрия случай никога да не ви забравяме, е нежността на любовницата съчетана с майчинските грижи. Просто за него си била номер 1.Целия монолог е бил едно извинение към теб Не съжалявам, че наруших мълчанието си, съжалявам че те разбирам без да мога да ти помогна.Това което ти можеш да направиш за себе си е да запалиш свещ, и да я забиеш в пясъка долу-ще помогне но отчасти.

Благодаря за добрите думи.
На кого е посветено то там пише. А е предназначено за всички, иначе нямаше да го публикувам във форум или в разни издания. Нъл съм набеден "писател" бре, хора?!
Мунчо, брат, нямам никаква идея как мъжете възприемат жените, по-страшно ми е, че обичайно вече не гледаме на човека катго на човек, а като на враг.
Нямам нужда от помощ. ...но благодаря....за това, че искаш да ми помогнеш. Това вече се случва твърде рядко, за да бъде подминато. Това е литературен текст, ако погледнеш малко зад него, ще видиш, че не се отнася само за отношенията мъж-жена. Може да бъде отнесено към всеки приятел....
Знаеш ли колко често ми се случва хората с часове да ми разказват за себе си с огромна охота - и хубаво, и лошо, а никой не се сеща да ме пита, абе ти как си, аджеба? Пък, ако някой се излъже да попита, усещаш, че не е от загриженост, а от куртоазия.
То...и аз, ако бях слушала какво ми говори тоя човек тогава, щях да хукна на другия край на света да го спасявам, но тогава реших, че е просто разцъфнал нарицис. Парадокс, нали?!
Публикувах го, с идеята, че може да накарам поне един човек да се замисли и да не допуска моите грешки.
Наздраве на цялото търсаческо войнство. drinkingbeer Имаме още да зреем.
П.П.: Мунчо, кой е тоя с Еуриката, дето го спрягаш?Или е метафора...извинявай, ама не разбрах или поне не схващам даже и аз намека.

а..И като една добронамерена "колежка" да ви кажа, че повечето жени в активната си възраст възприемат мъжете като осеменители, златни кокошки, без да броим същите ония физически потребности...демек - хоби....и ако може и едно педи в добавка да ходи на шопинг и за "приятелка" за споделяне. Та...чувствата ни са ...... взаимни.
Любовта и моногамията , общо взето, са комунистически парадигми.
Ако тук таме проблеснат някакви приятелски отношения - са перли- рядко срещани.
Та...да си дойдем на думата и да не говорим на чужди езици.
Дано дъждовните дни да са по-малко, че ударихме на психология.

emoxristov писа: А пък ти се оказа, най-обикновено малко злобно човече!

emoxristov писа: Понякога човек като няма какво да каже е по-добре да мълчи, но тя простотията по хората ходи.

Много депресивен е тоя разказ и изпълнен със самосъжаление . Това не е хубаво .
А Емо Христов не го ругайте толкова , той е достоен човек и то повече от много от съфорумците .
В това положение е сега, защото някои хора си въобразиха че са много големи и как те ще се занимават с Емо Христов . Кой е той ? Което говори много за въпросните големци . secretemo

elmu007 писа: Благодаря за вниманието.
Депресивен е разказа. Какъв да е...? Един човек умря - омерзен и предаден. Но за него някой пише разказ.
Така я докарайте, че и след вас да оставяте следи в другите, тва е достойно за уважение.
Има и самосъжаление - вярно е. Когато не прецениш правилно ситуацията, освен самосъжаление...и вина - друго не ти остава. Можех да го спася тоя човек. Вместо това, реших, че е прекалено голям егоист ....и аз така поставих една диагноза и не обърнах внимание на сигналите, че нещо не е наред. Правете за хората каквото можете, докато са живи. После...вина и самосъжаление - други опции няма. Как се живее според теб с чувството, че си можел да спасиш някой и не си го направил от гордост?

Емо Христов не ми е в полезрението, няма защо.
Да си диша човека.
Ей тука ще му отговоря защо понякога използвам множествено число, че ме пита и превира три пъти от яд - Защото имам принадлежност към кауза и хора. Който няма, естествено говори само за себе си. Не се вписва в изказ с множествено число.

Джони , не можеш да спасиш птицата от полет , в неговия случай си можела само да ускориш или забавиш неизбежното .
Не се кори . Човек сам себе си не може да промени , камо ли ние времето .