/правни аспекти/
Автор: Адв. Георги Георгиев, Стара Загора.
Статията е предоставена от интернет-сайта www.sgeorgiev.com и е защитена от Закона за авторското право и сродните му права.
Част I
През последните четири години прокуратурата е повдигнала десетки обвинения, срещу собственици и колекционери на старинни вещи, останали им в наследство като родова памет от техните родители, баби и дядовци. В почти всички от случаите окръжните съдилища постановяват осъдителни присъди, като в тези случаи закона предвижда лишаване от свобода до шест години и глоба от три хиляди до петнадесет хиляди лева.
Наказателните процеси в болшинството си, са започвали, като зрелищни акции на бившата служба „Борба с организираната престъпност” и обявявани като такива срещу иманяри и трафиканти с културни ценности. В интерес на обективността е редно да бъде споменато, че е имало и такива, но по-голямата част са срещу собственици и колекционери на старинни вещи останали им в наследство, които не са предприели действия по тяхната идентификация и регистрация, предвид неяснота в законовата рамка – Закона за културното наследство.
Анализа на наказателните производства все повече налага извода, че в болшинството си осъдителните присъди са неправилни и несправедливи, като основната причина не е само в съда, но и в приетият и влязъл в сила на 10 април 2009 година, Закон за културното наследство /ЗКН/. визирайки наличието на неясни, несъвършени и противоречиви разпоредби.
Проблема произтича от обстоятелството, че едновременно с приемане на Закона за културното наследство, са създадени, респективно приети и влезли в сила, нови разпоредби на Наказателният кодекс имащи пряка връзка с нормите на ЗКН. Създаден е нов член 278 по силата на който, лице което държи археологически обект, който не е идентифициран и регистриран по съответния ред, се наказва с лишаване от свобода до четири години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева, а когато предметът на престъплението представлява национално богатство, както и когато се държат повече от три археологически обекта се наказва с лишаване от свобода до шест години и с глоба от три хиляди до петнадесет хиляди лева. По преценка на съда може да бъде наложена и конфискация до една втора от имуществото на виновния, като задължително старинните вещи се отнема в полза на държавата.
Тъй като разпоредбата на член 278, ал.6 от Наказателният кодекс, борави с понятието „археологически обект”, а единственото определение на това понятие се съдържа в Закона за културното наследство, то и неяснотата на това определение винаги води до неговото различно тълкуване, което ако е неправилно неминуемо води до погрешно решение на съда.
В тази връзка самите обвинителни актове на прокуратурата, са противоречиви и неясни, но това в редки случаи е основание за окръжните съдилища да отказват образуване на наказателни дела.
За яснота, ще цитирам извадки от няколко обвинителни акта, както в техните мотиви, така и в диспозитивната им част, като илюстрирам наличните противоречия и непълноти по отношение на две от понятията въведени от Закона за културното наследство, а именно „културна ценност” и „археологически обект”.
Извадка от Обвинителен акт от 21.02.2013 год. на Окръжна прокуратура-гр.Видин, по НОХД №54/2013 год.на Окръжен съд- гр.Видин.
Съгласно обстоятелствената част е прието, че цит: „От веществените доказателства, предадени за експертиза, като движими културни ценности са идентифицирани 1055 броя…”, „Иконографските, стиловите и технологичните им характеристики, както и датировката им, ги конституират като движими културни ценности по смисъла на чл.52 и 53,т.1 и 2 от Закона за културното наследство.”, „ Обв.Й. е държал 1055-те движими културни ценности, осъществявайки продължителна трайна непрекъсната власт върху тях, без те да са били идентифицирани и регистрирани по нормативно установения ред..”, а съгласно диспозитива, се твърди, цит: „Окръжна прокуратура – Видин обвинява С.П.Й. в това, че ….държал археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред….престъпление по чл.278,ал.6, пр.III от НК”
Постановената Присъда №25 от 26 април 2013 год. на Окръжен съд – гр.Видин, е че признава подсъдимия С.П.Й., за виновен в това, че на 06.04.2012год. в обитаваното от него жилище, е държал археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред… поради което и на основание чл.278, ал.6, предложение ІІІ от НК го осъжда на лишаване от свобода за срок от шест месеца и глоба в размер на 3 000 лева.
От горното е безспорно, че за прокуратурата и съда няма особена разлика между двете понятия „културна ценност” и „археологически обект”.
Извадка от Обвинителен акт от 04.12.2012 год. на Окръжна прокуратура-гр.Сливен, по НОХД №575/2012 год.на Окръжен съд- гр.Сливен.
Съгласно обстоятелствената част е прието, че цит: „От подробното описание и изготвеното заключение на комплексната съдебно-археологическа и нумизматична експертиза е видно, че 36 бр. от общо иззетите 44 бр.движими вещи, притежавали характеристиките на културни ценности по смисъла на чл.53,ал.1 от Закона за културното наследство.” и по нататък: ”От общо 705 бр.движими вещи, 544 притежавали характеристиките на културни ценности по смисъла на чл.53,ал.1 от Закона за културното наследство.”, а съгласно диспозитива, се твърди, цит: „Окръжна прокуратура – Сливен обвинява Р.П.С.. в това, че на 29.04.2010 г…..държал 213 бр.предмети и вещи-археологически обекти, имащи качествата на движима културна ценност и 367 бр. археологически обекти(старинни монети), имащи качествата на движима културна ценност,…които не са били идентифицирани и регистрирани по съответния ред….престъпление по чл.278,ал.6, изр.1предл.3 от НК”
По това дело, на осъденият колекционер от гр.Нова Загора с Присъда №16 от 25 март 2013 год. на Окръжен съд – гр.Сливен, е наложено наказание три години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 5000 лева, за това че на 29.04.2010 г., в гр. Нова Загора, е държал предмети и вещи – археологически обекти, имащи качествата на движима културна ценност, които не са били идентифицирани и регистрирани по съответния ред съгласно Глава VІ, раздел ІІ от Закона за културното наследство и Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности.
Цитирайки този обвинителен акт, се натъкваме отново на проблема със смесването на двете понятия от ЗКН – „културна ценност” и „археологически обект”.
Аналогичен на горните два е и третият пример, който ще коментирам, като разликата от горните два е в недопустимото смесване на двете понятия, водещо до правен абсурд, което обаче не е пречка да бъде постановена осъдителна присъда.
Извадка от Обвинителен акт от 21.01.2013 год.на Окръжна прокуратура-гр.Шумен по НОХД №37/2013 год.на Окръжен съд- гр.Шумен.
Съгласно обстоятелствената част е прието, че цит: „Видно от заключението на назначената по делото комплексна археологична, нумизматична и етнографска експертиза, при извършеното изследване от вещите лица, е установено че от описаните и иззетите от дома на Н.Д.С. общо 373 бр. предмети… …. останалите 357 броя, според заключението на вещите лица са движими археологически обекти съгласно чл.146,ал.3 от Закона за културното наследство (ЗКН) и са археологически културни ценности, съгласно чл.53 от ЗКН.”, а съгласно диспозитива, цит: „….повдигам обвинение срещу Н.Д.С. за това че през периода от 21.11.2010 г .до 21.03.2012 г. в дома си в гр.Нови Пазар,…държал общо 458 броя археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред… престъпление по чл.278,ал.6, алтернатива втора, предл.второ от НК”
По това дело, на осъденият колекционер от гр.Нови Пазар с Присъда №8 от 28 март 2013 год. на Окръжен съд – гр.Шумен, е наложено наказание две години лишаване от свобода и глоба в полза на държавата в размер на 5000 лева, за това че през периода от 21.11.2010г. до 21.03.2012г. в дома си в гр.Нови пазар, държал повече от три археологически обекти – общо 458 броя археологически обекти,които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред.
Общото и при трите описани по-горе дела, е че лицата които да държали тези старинни предмети са доказали се във времето колекционери, събирали с търпение и любов старинните предмети в течение на дълго време и полагали грижи за тяхното опазване и съхранение.
И в трите случая се представяха пред съда доказателства, че по-голяма част от старинните предмети дори се предават в наследство от баща на син, като колекционера С. от гр.Нови Пазар, дори представи пред съда нотариално заверена декларация, че основната част от колекцията му е завещана от неговия дядо, която разбираемо не беше приета поради остро възражение от страна на прокуратурата.
Следващата обща черта между трите описани по-горе наказателни производства е обстоятелството, че и трите са започнали със зрелищни акции на полицията и отразени в медиите. Накратко съобщенията във връзка с трите описани по-горе производства са изглеждали така:
Дарик нюз от 09.04.2012 год., цит: ”Видинчани задържани в момент на незаконна сделка с културно-исторически ценности”…”В хода на проведените оперативни действия те влезли в следите на С.Й. /51г./- уредник на военния клуб във Видин”…. „Общото количество на откритите ценности е: 411 монети от различен метал и големина; 204 фибули; 86 пръстени и части от тях с различна инкрустация, метал и размери; 320 накити, апликации, игли, наушници, халки, върхове на стрели; различни фрагменти, плочки, камеи, геми, каменни предмети, съдове, фосили.”
B-NEWS от 30.04.2010 год., цит: „Разбиха канал за антики”…”От двете къщи на 30-годишния Р.С. антимафиотите са иззели солидна сбирка от разнообразни ценности…”
Дарик нюз от 22.03.2012 год., цит: „Иззеха монети и антики от къща и магазин в Нови Пазар”.
Подробно изложих описаното в обстоятелствената част на обвинителните актове и обвиненията, така както са ги формулирали окръжните прокурори за да подчертая първото от съществените нарушения, допускани от страна на прокуратурата и съда, а именно неспособността да се направи разлика между въведените със Закона за културното наследство две основни понятия – „културна ценност” и „археологически обект”.
Тук е мястото да се спра по-подробно на тези две понятия, легалните определения на които се намират в закона, и за които от самото му обнародване през пролетта на 2009 год., алармираме че са несъвършени, неточно формулирани, представляващи странна смесица от текстове на стари наредби, европейски конвенции и закони на други страни.
В чл.7, ал.1 от Закона за културното наследство /обн., ДВ, бр.19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 год./ е дадено легално определение на понятието „културна ценност”, съгласно тази разпоредба, цит: „Културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност.”
В чл.146, ал.1 от Закона за културното наследство, в редакцията обн., ДВ, бр.19 от 13.03.2009 г., е дадено легално определение на понятието „археологически обекти”, съгласно тази разпоредба, цит: „Археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които източници на информация са теренните проучвания.”.
От сравнителният анализ на двете понятия може да се направи само един категоричен извод и той че за да бъде дадена вещ археологически обект, то информацията за нея следва да е извлечена в процеса на извършаване на теренни проучвания, т.е.дори дадена старинна вещ да да е материална следа от човешка дейност от минали епохи, ако източника на информация не са теренни проучвания, то тази вещ не би могла са се квалифицира като археологически обект.
Излагайки тази теза възниква въпроса защо в обстоятелствена част на повечето обвинителни актове вещите се квалифицират като „културни ценности”, а в диспозитива същите тези вещи вече са квалифицирани като „археологически обекти”?
Отговора на въпроса е в множеството различни понятия които се смесват в ЗКН.
Вече споменах, че в чл.7, ал.1 от ЗКН е дадено легално определение на понятието „културна ценност”, като подробна класификация е направена в разпоредбите на чл.53 от ЗКН в зависимост от характерните особености на тези вещи, като „културните ценности” могат да бъдат археологически, етнографски, исторически, художествени, природни, технически, архивни и книжовни и литературни.
Съгласно чл.53, ал.1 от ЗКН, цит: „движимите културни ценности са археологически: движими вещи, открити в земята, на повърхността й или под водата и свидетелстващи за епохи и цивилизации, които са обект на археологията.”
Анализирайки трите определения въведени в чл.7,ал.1,чл.53,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗКН, няма как да не бъде подчертано смесването на понятия и неяснотата в трите определения, обстоятелство което безспорно пречи да бъде представена обективната истина при подобни наказателни процеси.
Безспорно е че вещите лица определят старинните вещи като „движими културни ценности”, някои от тях може би наистина са „археологически движими културни ценности”, но и в трите описани по-горе наказателни дела няма никакво доказателство, че те са „археологически обекти”.
Дори за експертите е трудно да направят разлика между двете понятия в чисто формалния им смисъл – „археологически културни ценности” и „археологически обекти”.
В предявяваните обвинителни актове от страна на прокуратурата не се прави анализ на разликата между тези понятия, дори не се сочи наличието или липсата на доказателства за наличието на елементите от състава на нормата от ЗКН, в случая визирам конкретно изискването за наличие на втората кумулативна предпоставка от нормата на чл.146,ал.1 от ЗКН.
Същото с малки изключения е положението и по отношение на постановените мотиви към осъдителните присъди на съда.
Наложително е да цитирам част от мотивите към Присъда №16 от 25 март 2013 год. по НОХД №575/2012 год. на Окръжен съд-гр.Сливен, съгласно които цит: „…За експертите е вън от съмнение, че всяка една от инкриминираните вещи е била открита в земята и свидетелства за епохи и цивилизации, които са обект на археологията. По част от вещите според тях е имало полепнала пръст, а за другите, по които не е открита пръст/почистени/, експертите са категорични, че също са дошли от земята, тъй като все някога са били там и също са археологически културни ценности, но не могат да кажат кога точно са изкопани.”
Цитирам част от тези мотиви, тъй като дори съда приема от една страна приема, че инкриминираните вещи са археологически културни ценности, а от друга в осъдителната си част постановява, че: „…държал 213 бр.предмети и вещи-археологически обекти.” – т.е.смесването и объркването не са рядкост дори за съдебните актове.
Тъй като в някои от мотивите към постановените присъди има разсъждения в насока диференциране на разликите, и предвид обстоятелството че такива мотиви са сравнително малко е редно да бъдат посочени.
В тази връзка съгласно част от мотивите към Присъда №16 от 25 март 2013 год. по НОХД №575/2012 год. на Окръжен съд-гр.Сливен, съдът прави следните правни изводи, цит: „Анализирайки цитираните разпоредби от ЗКН, се стига извода, че археологическите обекти по смисъла на чл. 146 ал.1 от ЗКН са движими културни ценности от категорията на археологическите, така че правилно в диспозитива на обвинителния акт вещите са описани като археологически обекти, имащи качества на движима културна ценност. Съгласно ЗКН единствената разлика между археологически обект и археологическа културна ценност е тази, че източник на археологическия обект са теренните проучвания.” и по нататък, цит: „…Съдът счита, че за съставомерността на деяние по чл. 278 ал.6 от НК не се изисква археологическия обект да е открит непременно при теренни проучвания, защото обратното би означавало, че едва вещ – движима археологическа културна ценност никога да не получи статут на археологически обект и да не може да бъде предмет на престъпление по чл. 278 ал.6 НК, ако нейния източник на информация не са теренни проучвания, а иманярски разкопки. По тази логика излиза, че субект на престъплението по чл. 278 ал.6 НК може да бъде само лице, което държи движима културна ценност с произход единствено от теренни проучвания, което противоречи на идеята, разума и духа на закона. От обективна страна, деянието по чл. 278 ал.6 предл.3 от НК е осъществено чрез държане на археологически обекти, т.е. упражняване на фактическа власт върху археологически обекти, а кога и по какъв начин са придобити е без значение.”
На тези правни изводи направени от състав на Окръжен съд – гр.Сливен е редно да бъдат противопоставени правните изводи направени от състав на Апелативен съд- гр.Варна по Присъда №13 от 29 ноември 2012 год. по ВНОХД №321/2012 год., съгласно които, цит: „ За да бъде извършено от обективна страна деянието по чл.278 ал.6 от НК , за което подсъдимият И. е признат за виновен е необходимо той да е държал археологически обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред. По делото няма нито едно доказателство,че монетите са археологически обекти и този много съществен въпрос не е коментиран нито в обвинителния акт , нито в мотивите към присъдата , което представлява съществено нарушение на процесуалните правила по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК и е абсолютно основание за отмяната й. Защото, ако монетите нямат такова качество деянието е несъставомерно по този текст от закона.”
Наличието на диаметрално противоположни правни изводи изведени от съдебни състави на различни съдилища, са сигурен индикатор че в нормите на Закона за културното наследство, по отношение на дефинираните легални определения са налице съществени проблеми, които в крайна сметка при прилагане на наказателния закон, водят в болшинството от случаите до неправилни и несправедливи присъди.
Проблемното класифициране на дадена старинна вещ, в смисъл неправилното и класифициране като „археологическа културна ценност” или „археологически обекти” в повечето случаи води освен до противоречие с норми на ЗКН, но и до неизпълнение на валидно и влязло в сила решение Конституционният съд от 29.09.2009 год.по конституционно дело №11 от 2009 год. В какво се изразява това неизпълнение?
След приемане и влизане в сила на Закона за културното наследство, по искане на омбудсмана на Република България е сезиран Конституционният съд с искане за установяване противоконституционноста на чл.113, ал.1, 2 и 3 от ЗКН, както и на § 5, ал.2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на този закон. В искането се твърди, че разпоредбите на чл.113, ал.1, 2 и 3 от ЗКН противоречат на чл.17,ал.1 и 3 от Конституцията, като нарушават неприкосновеността на частната собственост.
Постановено е Решение №7 на КС от 29.09.2009 г. по конституционно дело №11 от 2009 год. съгласно мотивите на което, цит: „За да се квалифицира една движима вещ като "културна ценност", е необходимо това нейно качество да бъде установено по надлежния ред с извършване на съответна идентификация, чрез която да се констатира съответствие със законовите критерии по чл.7 ЗКН. Без такава идентификация предметът не може априорно да се третира като "културна ценност" и да се подчини на режима на ЗКН. Ако тази идентификация е доброволна при притежаване на движими културни ценности от физически и юридически лица пак с оглед установяване на културната стойност и значимост на съответния предмет-чл.97,ал.3 и 4 ЗКН, то предвидената задължителност на същата с оспорената разпоредба на чл.113, ал.1 ЗКН се обосновава със сигурността на гражданския оборот, тъй като се отнася до възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности. С това се намалява рискът за приобретателя на такава вещ от въвеждането му в заблуждение относно качеството є на "културна ценност" и на пазарната є цена.Последната се формира на основата на признаване на това нейно качество с издаденото удостоверение по чл.98, ал.3 ЗКН, което представлява официален свидетелстващ документ.”
Изключително ясно и недвусмислено е предписан реда по който следва една старинна вещ да бъде класифицирана, като „културна ценност”, респективно „археологическа културна ценност” и този ред е регламентиран в чл.96 и следващи от ЗКН.
Съгласно разпоредбата на чл.96, ал.1 от ЗКН, цит: „Идентификацията е дейност, чрез която се определя дали дадено нематериално или материално свидетелство съответства на критериите за културна ценност, както и неговата класификация и категоризация по реда на този закон.”
Края на процедурата по идентификация е регламентиран в разпоредбата на чл.98,ал.1 от ЗКН, съгласно който, цит: „За резултатите от идентификацията се изготвя експертно заключение, подписано от всички членове на комисията. В експертното заключение комисията посочва, че: 1.вещта не съответства на изискванията за културна ценност, или 2.вещта съответства на изискванията за културна ценност; 3.за вещта са налице достатъчно данни за съответствие и на критериите за национално богатство – в случаите по т. 2.” , както съгласно разпоредбата на чл.98,ал.3 от ЗКН, цит: „Въз основа на експертното заключение по ал.1,т.1 и 2 директорът на музея в едномесечен срок издава удостоверение. Към удостоверението за културна ценност се прилага и предписание за нейното съхранение, а когато тя е придобита от музея, директорът разпорежда нейното вписване в инвентарната книга.”
Разпоредбата на закона е недвусмислена, още по категоричен е Конституционният съд в своето решение, а именно, че една старинна вещ за да бъде квалифицира като "културна ценност", е необходимо това нейно качество да бъде установено по надлежния ред с извършване на съответна идентификация, респективно качеството да е признато по силата на издаденото удостоверение по чл.98, ал.3 ЗКН, което представлява официален свидетелстващ документ.
Излагайки горното следва да бъде подчертано, че във всички наказателни производства, прокуратурата е предявила обвиненията си без да се съобрази с разпоредбите на ЗКН, относно изискването за идентификация на инкриминираните вещи, без да се съобрази и с постановеното Решение №7 на КС от 29.09.2009 г. по конституционно дело №11 от 2009 год. Обезпокоително е и обстоятелството, че с тези императивни изисквания не се съобразяват и съдебните състави постановяващи осъдителни присъди. Както разследващите органи и прокуратурата, така и съдебните състави възприемат квалификациите направени от вещите лица назначени да извършат съдебно-археологичски и нумизматични експертизи, без да изследват във въпроса дали тези лица са оправомощени от закона да квалифицират дадена старинна вещ, като "културна ценност" по надлежния ред, т.е.съгласно наредбата предписана от ЗКН.
Безспорно е че неизпълнението от страна на прокуратурата и съдилищата на предписаните разпоредби на закона, както и на валидно решение на Конституционният съд на Република България по своя смисъл представлява осуетяване изпълнението на съдебно решение.
Стриктното спазване на предписаният ред по който следва една старинна вещ да бъде класифицирана, като „културна ценност”, респективно „археологическа културна ценност”, регламентиран в чл.96 и следващи от ЗКН, неминуемо би довело и до приложение на разпоредбата на чл.97,ал.3 от ЗКН, съгласно които, цит: „Физически и юридически лица, притежаващи вещи, които могат да се определят като културни ценности, могат да поискат тяхната идентификация от съответния по тематичен обхват музей.” и съгласно ал.4, цит: „Физически и юридически лица, формирали колекция от вещи, които могат да се определят като културни ценности, могат да поискат идентификацията й от съответния по тематичен обхват музей.”
Закона за културното наследство е възприел принципа на доброволността, а не задължителност при извършване на идентификация и регистрация на старинни вещи, които могат да се определят като културни ценности собственост на физически лица, като Решение №7 на КС от 29.09.2009 год. го потвърждава изцяло и безусловно.
В постановеното решение конституционните съдии, мотивират предвидената възможност за идентификация със защита интересите на собствениците, а именно да се установи научната или културната им стойност и значимост на съответния предмет.
Задължителна е идентификацията и регистрацията на такива старинни вещи само и единствено в случаите когато с тях ще бъдат извършвани възмездни прехвърлителни сделки, като това задължение произтича от разпоредбата на чл.133, ал.1 от ЗКН, съгласно която разпоредба, цит: „Възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности се извършват само ако са идентифицирани и регистрирани по реда на този закон.”